Щом чуем името на тази южноамериканска държава, в кръвта ни мигновено започва да бушува нестихващ огън и като омагьосани се движим в ритъма на меренге. В това кътче на света сякаш винаги нещо кипи, сякаш се крие необузданост някъде там, иззад лазурните плажове по брега на Карибско море, иззад зелените долини с дъх на уханна трева, иззад колорита на столицата Каракас.
На пръв поглед Венецуела е кътче от рая – там е и чудният водопад Анхел, най-високият в света, спуснал тежките си водни плитки от почти еднокилометрова височина. Чуеш ли Венецуела, усещаш как слънцето гали кожата ти, а хора с карамелен загар ти се усмихват топло. За съжаление обаче тази латиноамериканска страна днес би могла да се опише с два стиха на нейния поет Андрес Елой Бланко: „…имаме пак само толкоз слънце, колкото ни дава тъмничарят“.
Въпреки че Венецуела е една от основателките на ОПЕК и държава с огромни залежи на петрол, тя тъне в повсеместна бедност. Хората имигрират в търсене на по-добър живот, бидейки поредната жертва на дългата диктатура, започната от Уго Чавез в края на 90-те години и продължена от наследника му Николас Мадуро и до днес. Липса на свобода на словото, корупция, екзекуции, престъпления срещу човечеството – в нашето време цари апогеят на несправедливостите на съдбата към Боливарска република Венецуела.
Според археологическите разкопки и изследванията, тези части на Южна Америка са били населени още около 13 000 г. пр. Хр. За населението и историята на Венецуела пред колонизацията обаче не се знае много, освен че хората са живеели на племена. Страната бива колонизирана почти на границата между XV и XVI в., а поради домовете, построени покрай буйните реки, е наречена „малката Венеция“. В началото на XIX в. е постигната независимостта на Венецуела, като сред редицата борби и въстания се отличава най-вече името на небезизвестния революционер Симон Боливар. От този момент настъпва време на относителна свобода, но и на нестабилност – и икономическа, и политическа, и социална. Властта се сменя често и то с военни преврати, а преди двадесет и три години след спад в доверието към политическите партии, за президент е избран ляво-ориентирания Уго Чавес, който започва т.нар. „Боливарска революция“. По време на своето управление той дори бива отвлечен в неспирните опити за преврат срещу него. Печели четири пъти изборите, но последният си мандат не успява да довърши, тъй като умира в началото на 2013 г. Временен президент става Николас Мадуро, но той печели изборите с минимална преднина. През 2018 г. отново бива избран за президент, но резултатите от тези избори са подложени под съмнение от редица държави. Председателят на Народното събрание Хуан Гуайдо признава президенството му за нелегитимно и се самопровъзгласява за президент. Над 50 държави, сред които Русия и Китай, подкрепят Мадуро, а той прекъсва дипломатическите отношения с онези, изказващи подкрепа за Гуйдо.
В последните години Николас Мадуро е считан за диктатор. По данни на ООН от 2014 г. насам има широко разпространена и систематична атака, насочена срещу цивилното население, изразяваща се в извънсъдебни екзекуции, насилствени изчезвания, произволни задържания и изтезания, както и друго жестоко, нечовешко или унизително отношение – включително сексуално и свързано с пола насилие. Според Human Rights Watch през 2020 г. се наблюдават брутални полицейски практики, лоши затворнически условия, липса на съдебна независимост, тормоз срещу защитниците на правата на човека и независимите медии и безнаказаност при нарушения на човешките права. Немалък е броят на венецуелците, които напускат страната в следствие на репресии, недостиг на храна, лекарства и медицински консумативи. Огромно негативно влияние имат и т.нар. „колективос“ – проправителствени въоръжени групировки, подкрепяни от държавата, които стоят зад редица от убийствата на демонстранти по време на политическите протести срещу Мадуро и зад нападения на опозицията. Други групировки в граничните области участват в убийства, изнасилвания и вербуване на деца.
Властта сама по себе си също не отстъпва със своята суровост към народа – в ситуацията на световна пандемия преследванията на медицински специалисти с опозиционни възгледи не престават, а здравеопазването е в перманентен колапс. Венецуела е сред една от малкото държави в света, в които екзекуцията съществува, като само за периода 2016 – 2019 г. са били екзекутирани 19 000 души, обвинени в „съпротива срещу властта“. Много от тези екзекуции се считат за извънсъдебни.
Честа практика са и нападенията и преследванията на журналисти, като работните им места биват щурмувани. Нерядко се отнемат и лицензите на медии, щом са дръзнали по някакъв начин да критикуват властта.
С оглед на условията на живот и беззаконието на властта, не е учудващо, че при население от почти 30 милиона души, към януари 2021 г. 5,4 венецуелски бежанци и мигранти са напуснали своите домове. В световен мащаб 143 532 венецуелци са признати за бежанци, а около 793 862 молби за убежище са все още висящи. В Перу и Чили съществува практика на ограничаване на техния достъп до процедура.
Може би след тези редове бързите и чувствени латиноритми, които напират щом чуем „Венецуела“, ще се превърнат в нестихващо и всепоглъщащо мълчание. Дори там, където падат водите на Ангелския водопад и из полята пролазва земната синева на река Ориноко, може да бъде ад за теб, стига само да избереш грешната страна – страната на свободата.
