Преди една година Центърът за правна помощ „Глас в България“ участва в изслушване на гражданския сектор в рамките на четвъртия цикъл на Универсалния периодичен преглед на ООН по правата на човека за България. Като държава член на ООН, България преминава през този преглед веднъж на всеки пет години.
В хода на изслушването Постоянното представителство на България към ООН представи национален доклад, изготвен от Министерството на външните работи (МВнР), който отчита напредъка на страната в областта на човешките права.
До момента обаче остава неясно по какъв начин МВнР разпространява и популяризира този доклад сред гражданското общество, дали той е публикуван на достъпна платформа, както и как и с кои граждански организации е бил консултиран.
Във финалната фаза обаче делегация на МВнР представи през ноември 2025 основните законодателни промени и инициативи, предприети в отговор на препоръките, отправени към България по време на предходния преглед през 2020 г. В последващ т.н. „интерактивен диалог“ изказвания направиха над 90 държави – членки на ООН, които представиха своите наблюдения и препоръки относно положението с правата на човека в България.
В областта на основните права на мигранти и тъсещи закрила, България получава включително следните препоръки:
- Гарантиране на адекватни условия за прием на бежанци и търсещи закрила;
- Гарантиране на спазването на принципа за забрана за връщането и ефективна защита срещу насилствените отблъсквания;
- Създаване на алтернативи на имиграционното задържане;
- Създаване на функциониращи механизми за интеграция;
- Гарантиране на независим мониторинг на външните граници.
Във връзка с отправените препоръки България ще разполагат с нов пет годишен период за тяхното изпълнение. Ако досегашните тенденции се запазят, това на практика би означавало пореден периферен и непопулярен доклад на МВнР, изготвен при липса на реален „интерактивен диалог“ с гражданското общество. За самия Универсален периодичен преглед на ООН подобно развитие би означавало задълбочаване на формализма и девалвиране на международните механизми за защита на правата на човека, както и реален риск те изобщо да не съществуват до следващия преглед на България.
На 12 юни 2026 г. България започна прилагането на Пакта на ЕС за миграцията и убежището. Сред новите елементи в националната бежанска система е въвеждането на скрининг съгласно Регламент (ЕС) 2024/1356.
Както регламентът, така и Националният план за изпълнение на Пакта предвиждат създаването на национален механизъм за наблюдение на спазването на човешките права, който следва да бъде възложен на институцията на Омбудсмана. Към момента обаче проектът за изменение на Закона за Омбудсмана не е финализиран.
Остава неясно и какви финансови и експертни ресурси са предвидени, за да може този единствен предвиден механизъм за мониторинг да започне да функционира още с началото на прилагането на Пакта. На практика това означава, че властите стартират скрининг процесите без действащ механизъм за наблюдение на спазването на основните човешки права.
На 17.06.2026 Европейският парламент одобри новия Регламент на ЕС за връщане на граждани на трети страни. След одобрението на Парламента текстът трябва да бъде официално приет от Съвета и публикуван в Официален вестник, преди да може да влезе в сила. Някои разпоредби, включително относно центровете за връщане, оценката на възрастта на ненавършилите пълнолетие лица и външното измерение на връщането, ще се прилагат незабавно. Други разпоредби, които изискват подготвителни стъпки, ще започнат да се прилагат 12 месеца след влизането в сила на законодателството.
Като цяло новият Регламент не предвижда съществени механизми за гарантиране на спазването на основните права. Нещо повече, в приетия текст, по-специално в чл. 15, се посочва, че мониторингът на принудителните връщания ще се осъществява чрез вече съществуващи механизми за наблюдение, установени в Регламента за скрининг. Отново, в националния ни контекст, прилагането на Регламента за скрининг де факто започва без функциониращ мониторингов механизъм, както е изирично предвидено. Допълнително, в окончателната версия на разпоредбата относно мониторинга бяха съкратени изрично предвидените задължения на властите за уведомяване и осигуряване на достъп до процедурите по принудително връщане. На практика това води до ситуация, в която поредният мониторингов механизъм се превръща в чиста формалност — „окастрен“ откъм ресурси и лишен от реални възможности не само да гарантира спазването на изискванията, но и да налага или да изисква поемане на отговорност от страна на властите.
За сметка на това новогласуваният Регламент предвижда:
- Удължаване на максималния период на задържане до 24 месеца, с възможност за допълнително удължаване с още 6 месеца: чл. 32;
- Разширяване на основанията за налагане на задържане: чл. 29;
- Приемане, че рискът от укриване може да се обоснове от липсата на жилище или социални връзки: чл. 29а;
- Създаване на риск от неограничена продължителност на задържането за лица, определени като заплаха за националната сигурност: чл. 16(3)г. Предвидена е и възможност и тези лица да бъдат задържани в затвори: чл. 16 (3)в;
- Предвиждане на възможност, при липса на капацитет в специализираните центрове, задържаните лица да бъдат настанявани в затвори, като изискването за отделяне от останалите лишени от свобода е съществено отслабено в окончателната редакция на чл. 34;
- Въвеждане на електронно наблюдение като алтернативна мярка на задържането: чл. 23 (1)b;
- Допускане на задържане на непридружени непълнолетни, като мярката подлежи на служебен преглед на всеки три месеца, което на практика допуска задържане за поне този период: чл. 33(2);
- Удължаване на интервала за преразглеждане на задържането от първоначално предвидените най-малко три месеца на шест месеца: чл. 33(1);
- Възможност за връщане на лица в трети държави, с които те нямат реална връзка: чл. 17
- Въвеждане на санкции при липса на съдействие от страна на лицето, включително чрез ограничаване на достъпа до права: чл. 23б от гласувания текст.
Всичко това на практика демонстрира неспособността на съществуващите механизми да компенсират негативните и засилващи се законодателни и практически тенденции, водещи до девалвиране на основните човешки права. Вместо да бъдат реформирани и надградени с ефективни инструменти за наблюдение и спазване на основните човешки права, техните съществуващи дефицити се задълбочават, достигайки до пълно девалвиране на самите механизми.
Изготвено с подкрепата на Швейцарско-българската програма за сътрудничество, Mеханизъм за гражданска ангажираност и прозрачност (МГАП) 2024-2029. Изразените възгледи и мнения са изцяло на автора/авторите и не отразяват непременно тези на правителствата на Швейцария и България.
