Хамза Рабии е на 23 години – студент, съпруг, баща. Напуска родината си Мароко и заминава за Украйна, за да преследва мечтата си да бъде професионален футболист и да опознае света. Е, животът май се е престарал, защото му е предоставил може би твърде наситен и тежък опит за неговите 23 години. В крайна сметка Хамза се озовава в България, далече от съпругата и детето. Пристигнал в багажника на един от претъпканите евакуационни автобуси от Украйна, без документи, бягащ от мъртвешката прегръдка на войната.
Съжаляваш ли за решението си да заминеш за Украйна?
Не, в никакъв случай! Мечтаех да се занимавам професионално с футбол и се откри възможност да направя това в Украйна. Кандидатствах в университет и ме приеха. Исках да опозная нови държави и култури и Украйна беше прекрасна възможност за това. Исках да видя какво мога да постигна сам и съм доволен от себе си. В Украйна срещнах едно прекрасно момиче, което вече е моя съпруга. Благодарен съм за всичко това и не съжалявам.
Само че сега не можеш да учиш и да следваш мечтата си, разделен си със семейството си и не знаеш какво следва утре. Как приемаш това положение?
Още когато пристигнах в Украйна аз преосмислих плана си и си дадох сметка, че човек учи, за да има шанс за по-добър живот. Осъзнах, че ми е нужно друго образование, за да имам повече шансове, за по-добър живот. Така реших вместо футбол, да запиша специалност автомеханика, но в същото време запазих мечтата си да играя футбол професионално. Имах късмета да срещна един треньор. Споделих с него в каква ситуация съм и той ме покани да покажа какво мога, харесаха ме и така започнах да играя в професионален отбор. Бях щастлив. Животът ми се усмихваше. За нещастие се наложи да спра. Животът започна да става сложен.
Когато дойде пандемията от COVID, семейството ми в Мароко загуби препитанието си. Вече не можех да разчитам на финансовата им подкрепа, макар и те да настояваха. Аз знаех, че за да пратят на мен, те ще гладуват. Не беше редно. Вярвам, че човек трябва да носи отговорност за изборите които прави в живота си. Винаги ще помня думите, които ми беше казал един човек от Мароко: „Понякога в живота трябва да правим не това, което искаме, а това, което животът иска от нас.“ Работех много, учех и в крайна сметка не ми оставаше време да тренирам футбол. Вече бях и женен и имах отговорности към семейството си. В Украйна трудно се намира работа, а пък за чужденци като мен е още по-трудно, а дори и да намериш работа е много ниско платена. Трябваше да работя по осем часа на ден. Нямаше как и да уча, и да тренирам футбол. Взех решение да се откажа от футбола. Направих това, което животът искаше от мен. Не се оплаквам. Вярвам, че всичко, през което съм минал до тук ме е направило по-силен и мъдър.
Мислил ли си в тези трудни моменти да се върнеш в Мароко?
Не съм мислил да се върна в Мароко. Такъв човек съм, че когато реша нещо, не правя стъпки назад. Животът ми в Украйна не беше лек, но аз се радвам, защото придобих много ценен житейски опит, който ми помогна бързо да израсна, да стана по-силен и уверен.
Много по-различен ли е животът на младите хора в Мароко в сравнение с този на младите хора в Украйна?
Разбира се, че има разлика във възможностите, които един млад човек може да получи в Украйна и Мароко. За мен в Украйна един млад човек има много повече възможности и шансове. За съжаление много млади хора от Мароко решават да отидат в някоя европейска държава нелегално. Това е така, защото, за да те допуснат легално в някоя от тези държави, те искат от теб да отговаряш на конкретни финансови изисквания и условия. Истината е, че в повечето случаи, ако тези млади хора, можеха да отговорят на тези финансови изисквания, те не биха искали да напуснат Мароко. Така се получава един затворен и омагьосан кръг. Много млади хора искат да напуснат Мароко, за да получат шанс за по-добър живот. За мен обаче, причината да напусна Мароко не беше само това. Аз исках и да видя друг свят, друга култура, да изследвам живота в цялата му пъстрота.
Жената ти е много различна от момичетата в Мароко. Как прие тази различност?
В началото ми беше трудно. Всичко е различно в това отношение – култура, религия, начина, по който човек разбира взаимоотношенията между мъж и жена. Аз знаех, че по принцип украинките са различни, но е друго, когато влезеш в такива взаимоотношения. И на двама ни беше трудно да приемем различието на другия. Например един простичък пример – дрехите, които тя носеше. Това е толкова различно от това, с което аз съм свикнал и приемам за нормално. И като започнеш от това та стигнеш до тази свобода и независимост, която имат жените в Европа. Много сме спорили, но, когато обичаш някого се опитваш да го разбереш и да проявиш толерантност към начина, по който й вижда света. С времето, с взаимни усилия и водени от любовта, която споделяме, ние намерихме път един към друг, така че и двамата да се чувстваме добре във взаимоотношенията, които имаме.
Къде е сега съпругата ти?
В Италия, където живее семейството й. Още в началото на войната решихме, че ще е по-добре тя да замине там с детето. Всичко се случи като на филм, който никога няма да забравя и който сякаш внезапно нахлу в живота ми. Живеехме нормален живот, с трудностите и с хубавите моменти. Един ден чухме, че е започнала война. Харков, където живеехме беше един от първите градове, които бяха бомбардирани. Беше ужасно. Всички хора бяха уплашени, не знаехме какво точно се случва. Никой не разбираше, не можеше да повярва, че това наистина се случва. Месеци преди това говореха за война, но никой не вярваше, че в 2022г. ще има наистина война. Мислехме, че така си говорят, но ще намерят решение на споровете и конфликтите. И когато бомбите започнаха да падат никой не можеше да осъзнае, че това наистина се случва. Появиха се ограничения и правила – да не излизаме от домовете си, да не правим това, да не правим онова. И изведнъж започваш да виждаш хората как плачат от страх, трудно е. Ние следвахме правилата, които бяха наложени. Така прекарахме вкъщи няколко дни, както всички други. Но вярвахме, че това ще приключи. Казвахме си, че няма да пускат повече бомби и ще намерят решение на конфликта. Чакахме. Но нещата започнаха да стават сериозни и ние осъзнахме, че това е реално и ще става още по-страшно, дори не знаехме колко. В един момент, когато все повече хора излизат и повече не се прибират в домовете си, те обземат едни чувства, непознати до сега. Трудно е да обясня какво точно се случва в ума и сърцето ти в такъв момент, защото единственият начин да го разбереш е да го почувстваш. Семейството на съпругата ми живее в Италия и ние решихме, че е добре тя да замине там с детето.
Ти защо не замина с нея?
Аз останах, защото в Украйна имаше хора, които се нуждаеха от помощ. Организирахме група от хора, които доставяхме храна и други необходими неща по домовете, защото имаше хора възрастни, болни или с малки деца, който не можеха сами да си набавят неща от първа необходимост. В такава ситуация не може да мислиш само за себе си. Ако мислиш само за това какво е добро за теб, ти вече не си човек. Аз имах приятели там, хора, които обичах. Ако аз бях в ситуация, в която да имам нужда от помощ бих искал да има и на мен, кой да помогне. За това не можеше просто да ги изоставим тези хора и казах на съпругата ми да замине с детето, а аз щях да се присъединя към тях по някое време. Вярвам, че ако ти е писано да ти се случи нещо лошо, с война или без война, то ще се случи. Да, беше опасно, но щеше да бъде нечовешко да оставим всички тези мъже, жени, деца, бащи, майки… на произвола на съдбата.
Какво те накара да побегнеш и ти от Украйна?
В един момент стана наистина много страшно. Всеки миг, ти не знаеш какво ще се случи и дали няма да умреш. Мъчите продължително безсъние, защото никой от нас не можеше да заспи, знаейки, че може и да не се събуди повече. Другите момчета от Украйна не можеха да напуснат страната, но тези от нас, които не бяхме украинци, потърсихме вече собственото си спасение, защото моментът беше настъпил. Смъртта дебнеше отвсякъде и всеки миг и трябваше да бягам. Нямаш представа какво е – тръгнал си за някъде, но нямаш идея дали ще стигнеш и какво те чакам там, дори и да стигнеш. Какво ще правиш? Имах в себе си само телефона си – без пари, без нищо, само с мръсните дрехи на гърба си. Качих се в една кола с други хора, които ме закараха до друг град. Аз нямах и документи, защото останаха вкъщи. Никой не би се върнал само за да си вземе документите, просто бягаш. Не ти пука какво ще стане там, за където си тръгнал. Просто искаш да избягаш. Минахме през различни градове. Видях разрушенията от бомбите, убити хора… и когато единственото, което виждаш е само това, чувството, което те изпълва е неописуемо. Цялото ти същество се променя, може би завинаги. Бях в шок. Осъзнах, че виждах места, където, едва ли не, вчера сме били със съпругата ми и сме се снимали. Като си затворех очите виждах картинката, но когато ги отворех виждах само разруха. Чувството е разтърсващо. Имаше едно кафене, където всяка сутрин пиех кафе преди работа, но сега нямаше кафене. Всичко беше разрушено. И изведнъж засядаш някъде между това, което е било довчера и днес, когато всичко е превърнато в пепел и нямаш идея какво следва.
Имаше ли проблеми на българската граница?
Имах проблеми с това, че нямах паспорт и просто чаках да решат какво да правят с мен. Разпитваха ме какво съм правил в Украйна. И за да бъда искрен – всички бягахме от войната – украинците и чужденците, живеещи в Украйна, но на границата ни разделяха и нас – чужденците, ни караха да чакаме с часове. Всички ние трябваше да получим едно и също отношение, но не беше така. Първия ден отидох в центъра за настаняване, един човек ме отведе навън и ми каза „ Ти си от Мароко, не може да останеш тук.“ Аз говорих с него на руски, казах му, че бягам от Украйна, от войната. Неукраинските граждани, които бягаха от Украйна получаваха различно отношение от това, което получаваха украинците. Това е несправедливо, защото всички ние бягахме от една и съща война. И когато си емоционално изтощен от войната, която се е стоварила на главата ти, да се сблъскаш и с разисъм… това е повече от колкото човек може да изтърпи. Добре, че срещнах добри хора, които ме взеха с тях. После срещнах друг човек, който ме приюти. България ми харесва. Харесват ми хората. Получих много топло и добро отношение. Наясно съм, че и тук, както и навсякъде има и добри, и лоши хора. Аз имах късмета да срещна добри хора, които ми помогнаха.
Все пак стигна до България. Имаш ли идея какво следва?
Имах план от България, през Германия до стигна до семейството си в Италия, но в България ми казаха, че трябва да мина през Румъния. На границата обаче, ми казаха, че не могат да ме пуснат да изляза просто така от България. Слава Богу, че срещнах хора, които ме свързаха с Диана и ЦПП – Глас в България и така получих помощта и подкрепата, от която се нуждаех. Сега има светлина в тунела за пръв път от много време насам и това е все пак нещо. Преди беше мрак, мислех си, че може и никога да не видя семейството си. Сега чакам, но вече има светлина. Страшно е когато не знаеш какво чакаш. Времето сякаш спира и те поглъща някаква черна безкрайност. Сега знам, че може и да не е толкова скоро, колкото ми се иска, но имам надеждата, че отново ще бъда със семейството си. Надявам се, че ще се съберем и ще започнем да градим отново живота си.
