Тя е Буркина Фасо. Родена и израснала там. Като много други момичета и жени в тази африканска държава, Д. е подложена на нехуманно отношение и жестокост свързани с религиозни практики и традиции от най-ранната си възраст. Омъжена насилствено за много по-възрастен мъж, става майка на две деца – жестоко унижавана, малтретирана, физически и сексуално насилвана от съпруга си. Без подкрепа от семейството, обществото и държавата. И така докато, с риск за живота си и мисълта, че повече няма да види и прегърне децата си, през 2011г. тя бяга. След няколко години странстване в други държави, Д. се озовава в България през 2015 г. През 2021г. след много премеждия, страхове и надежди, първоначален отказ и повторно разглеждане на молбата й за закрила, 37 годишната Д. вече е с хуманитарен статут.
Д. е сред едни от най-силните хора, които познаваме. Всичко споделено в това интервю, изисква огромна сила и смелост. То е много малка част от действително преживяното.
Как се чувстваш в България?
Слава Богу, чувствам се добре. Никак не е лесно. Но сега, откакто получих статут, вече е по-лесно. След шест години чакане и несигурност вече съм легално тук.
Съжалявала ли си някога, че избяга от Буркина Фасо?
Нямах друг избор. Избягах заради проблемите, които имах със семейството си в моята родина. Бях насилствено омъжена и не можех повече да издържам. Исках да избягам от този мъж, който ме биеше и малтретираше всячески. Това беше истински ад.
На колко години беше, когато те омъжиха?
Става дума за традиционен религиозен брак. Бях на 19 години.
Когато те омъжиха беше ли наясно с това какво, в твоя случай, означава да си съпруга?
Представях си, че няма да е никак лесно. Беше ме страх, защото ме насилиха да се омъжа за човек, когото не искам, не обичам и не харесвам и вече знаех че е лошо.
На колко години беше, когато за пръв път осъзна, че те очакват лоши неща в живота само защото си момиче?
На тринайсет години разбрах, че никак няма да ми е лесно.
Какво си помисли тогава?
Вкъщи в семейството, виждах как майка ми няма думата за нищо и баща ми решава за всичко, разбрах какво ме чака и мен.
Надявала ли си се, мислела ли си, че нещата биха могли да са различни при теб? Или просто си приела, че това ще е и твоята съдба?
Не намирах какво може да се направи. Просто виждах, че това е така – като жена няма да имам право на думата. Виждах, че дори когато жената е права и в това, което казва има логика и мъдрост, пак става това, което казва мъжа. Просто такова е възпитанието, такива са порядките и такава е религията. Аз нямаше какво да направя сама срещу това, нито имах надежда, че при мен ще е по-различно. Просто преди да ме омъжат, все още не знаех колко ужасно може да бъде.
Разкажи ми за живота на жените в твоята родина?
Жената няма никакво право, няма думата, не може да взима решения. Мъжът решава за абсолютно всичко. Много жени са бити от съпрузите си, има много насилие и жената няма абсолютно никаква власт.
Споделяла ли си с майка си за това какво се случва в семейния ти живот?
Да, непрекъснато й разказвах какво се случва. Споделях й, че не мога повече да издържам на побоя и тормоза. Майка ми ми казваше: не се притеснявай, нещата ще се променят, той ще се оправи. Но нищо не се оправяше, нещата не ставаха по-добре. Положението ставаше все по-нетърпимо и аз реших да избягам.
Имаше ли приятелки, с които да споделяш и разговаряш? Това, което се случваше с теб в твоето семейство, случваше ли се и с тях?
Каквото и да споделяш с приятелки, това е доста широко разпространено. Няма какво толкова да се направи, защото и приятелките ми преживяват същото. И тъй като това е религиозен брак, не може да избягаш в друго семейство. Всяка се оправя сама както може. Някои решават да избягат сами, както направих аз.
Трудно ли взе решение да оставиш децата си?
Много, много, много трудно!
Кой се грижи за децата?
Там начинът, по който е организирана семейната структура е по-различна. Моите децата конкретно ги гледа майката на моят свекър. По семейството на мъжа носи отговорност за децата и то се разпорежда със съдбата и живота им. Децата принадлежат на семейството на мъжа. По религиозния закон, ако жената се раздели с мъжа, семейството на мъжа взима децата. Така е при религиозните бракове, какъвто е моят.
Ти знаеш ли какво се случва с децата сега? Имаш ли контакт с тях?
Да, често контактувам с тях чрез интернет. Моята сестра ги взима и ни организира тайни срещи. Бащата и семейството му не знаят.
Имаш детенце, което си родила тук, в България от мъж, който е без право на пребиваване в страната. Той съответно не може да припознае детето като свое. Как се справяте?
Не е лесно. Реално той се грижи за нас, но не може да бъде официално баща на детето.
Работиш ли в момента?
Да. Гледам децата на едно семейство и заедно с тях гледам и своето, защото няма кой да се грижи за него. Работя и в един хотел.
Имаш ли хубави спомени от детството си в Буркина Фасо?
Хубавите ми спомени от моята родината са свързани единствено с игрите с други деца. Но това свърши твърде бързо.
Ходила ли си на училище?
Да. Общо три години ходих, когато бях съвсем малка.
С повечето момичета ли е така там?
За онова време тези три години, в които аз ходих на училище, са даже много. Защото там основно разбирането е, че жената няма какво да прави в училище. Тя трябва да знае за готви, да чисти и това е. Сега, новите поколения са по-цивилизовани и малките момичета ходят повече на училище.
Жените ходят ли на работа и ако да, какво работят?
Има жени, които работят в различни сфери. Има такива, които са касиерки, продават зеленчуци и плодове. Има такива, които работят по ресторанти и такива, които са дипломирани, с образование и работят. Има от всичко.
Как тези, които са се дипломирали са го постигнали, при положение, че ситуацията на жените в Буркина Фасо е толкова тежка?
Ами не при всички е така? Има различни семейства. При мюсюлманите, в семействата, в които родителите са ходили на училище, те искат и децата им да ходят на училище. В семейства като моето, в което родителите не са ходили не училище, те не се интересуват и децата им да ходят на училище. Има всякакви варианти. При християните и другите религии е различно. Факт е, че има жени, които не са чак в толкова тежка ситуация, но голяма част преживяват това, на което бях подложена и аз.
Какво от културата и ценностите на Буркина Фасо искаш да запазиш в живота си и да го предадеш дори на детето, което роди тук в България?
Уважението.
Как родителите ти приеха твоето бягство от Буркина Фасо?
Баща ми не го прие, разбира се. Аз криех и от двамата какво възнамерявам да направя. След като избягах, се свързах с майка ми, за да знае, че съм жива и здрава и тя ме подкрепя. Тогава тя дори не знаеше къде съм. Вече знае, че съм в България. Но само тя знае. Баща ми и мъжът ми и семейството му не знаят. Моят баща не ме подкрепя, защото при уговарянето на сватбата ми, то е като пазар. Баща ми е сключил сделка и е получил нещо, за да ме даде за съпруга. Сега все едно той не е спазил своята част от сделката.
Как си представяш идеалния живот?
Моето дете да тръгне на училище, да се оправят документите на бащата на детето ми, да имам работа и да имам мир и спокойствие.
Във всичко, което си преживяла – когато си взела решението да избягаш, след като избяга и през всичките години, в които чакаше за документи в България – какво те водеше? Какво ти даваше сила?
Вярата в Господ. Молех се и вярвах, че Господ ще ми помогне и един ден ще бъда по-добре.
Актуална информация за положението на жените в Буркина Фасо прочетете тук!
