Нa 16 септември 22-годишната Махса Амини е арестувана на улицата от иранската религиозна полиция, която следи за спазването на строгите правила на обличане за жените. Причината – според тях носи забрадката си неправилно. Младата жена е отведена, малко след това се оказва в кома и три дни по-късно умира. Според властите в страната смъртта… Прочети повече
Нa 16 септември 22-годишната Махса Амини е арестувана на улицата от иранската религиозна полиция, която следи за спазването на строгите правила на обличане за жените. Причината – според тях носи забрадката си неправилно. Младата жена е отведена, малко след това се оказва в кома и три дни по-късно умира. Според властите в страната смъртта ѝ е настъпила заради сърдечен удар, но близките на младата жена и свидетели твърдят, че тя е била бита от полицаите.
Веднага след погребението на младата жена, в цялата страна избухнаха протести, които не стихват, въпреки силовите мерки и смъртоносните оръжия, които официалната власт използва, за да ги потуши. Жертвите са много и броят им продължава да расте, но заедно с това расте и подтисканото недоволство и гнева на иранците срещу диктаторския режим, религиозните ограничения и бруталното погазване на човешките права не само на жените в Иран.
На фона на тези събития искаме да ви запознаем с Алиреза Джавади. Той е гражданин на Иран, 56 годишен, безкрайно благ и усмихнат човек. Напуска Иран 2016 г. и идва в България с туристическа виза, тук подава молба за закрила и от тогава има няколко отказа от ДАБ за предоставяне на закрила. Идва в България с едничката цел да стигне до Австрия, където по-рано, като търсещи закрила, са стигнали жена му и сина му. Но дали ще успее? Следват 6 трудни години в България, през които фондация ЦПП-Глас в България го съпътства в битката за закрила и справедливост.
От българските власти получава отказ след отказ и попада в познатия на много търсещи закрила у нас порочен кръг на нелегално пребиваване без документи, после пак процедура за закрила, после пак отказ. Каква е причината той и семейството му да изоставят подредения си живот, да се разделят с ясното съзнание, че може и да не се видят повече? Какво се случва със семейството му и с него самия сега, след 6 години раздяла? През цялото време Алиреза не спира да вярва, че един ден ще види жена си и сина си и в същото време е в зловещата прегръдка на страха, че няма да ги види повече и ще бъде върнат в Иран? Ето и неговият разказ.
Кой беше момента, в който ти реши да напуснеш страната си?
Аз изповядвах суфизъм, чийто последователи са така наречените дервиши. Това течение на исляма е забранено в Иран. По тази причина лежах два пъти в затвора. Първия път бяхме с жена ми, която също изповядва тази религия. Тогава бях измъчван и бит, челюстта ми беше счупена. Втория път арестуваха само мен, но жена ми се уплаши, че ще арестуват и нея и тя реши да вземе сина ни и да напусне страната докато аз съм в затвора. Имам дъщеря, но понеже беше омъжена, за нея нямаше заплаха. Сина ми беше около 17 годишен тогава.
Когато излезе от затвора, ти знаеше ли вече, че жена ти и синът ти са напуснали страната?
Да. Разбрах чрез майка ми, докато още бях затвора още. Беше ми много трудно, защото новината дойде съвсем неочаквано. Много ми беше тежко, но след това се появи и чувството на радост и надежда, че те са се спасили.
Можеш ли да опишеш с една дума чувството?
Една дума, в която се съдържат мъка, празнота, отчаяние, болка, надежда, радост, любов, свобода… има ли една дума за всичко това?
Жена ти успява да стигне до Австрия? А с теб какво се случи?
Жена ми и сина ми са стигнали до Турция и от там чрез каналджии до Австрия.
Аз бях два месеца и половина в затвора. Имахме познат, военен, който ми помогна да изляза от затвора, той ни помогна и първия път. Той се застъпи за нас, платихме си подкуп и така излязох от затвора. Но жена ми и детето ми вече ги нямаше. Знаех, че няма да се върнат и не исках и за миг да продължа живота си без тях. Единственото, което можех да направя е да се опитам да отида при тях. Знаех, че няма да е лесно, но само това ми оставаше.
Какво се случи след това?
Аз реших да напусна страната макар и без документи. Уредих си виза и всички необходими документи като си платих за това. Реално документите бяха законни, но уредени по незаконен начин. Казаха ми, че трябва да мина през България, където ще ме чака човек и ще ме закара до Австрия. Пристигнах със самолет във Варна с туристическа виза и изрядни документи. След това отидох в София, но човекът, който трябваше да ме заведе в Австрия не се появи. Останах в едно жилище три месеца, после заедно с със други хора /бяхме цяла група/ решихме да тръгнем. Спряха ни на границата със Сърбия и понеже бях без документи, ме заловиха.
Но нали си имал документи, с които си дошъл като турист в България?
Личните ми документи останаха в хотела във Варна, защото такова е изискването за някой, който идва от Иран. Когато пристигне в хотела, се знае за колко време е в България, а документите му остават в хотела и му ги връщат чак, когато се прибере в Иран. Това се прави, за да се предотврати влизането в трета държава или за да не поискаме убежище и закрила. Това си е практика. Така постъпват с туристи от Иран и някои други държави.
Какво стана като те хванаха на границата?
Затвор, после в Харманли, после успях да се свържа с човека, който трябваше да ме посрещне тук. Той ми каза като получа зелена карта от Агенция за бежанците да дойда в София. Месец и половина бях в хотел в София на собствена издръжка, но човекът ми каза, че няма да стане и това беше.
Какво последва?
Подадох молба за закрила. Още, когато ме арестуваха, казах на властите в България, че искам да се присъединя към семейството си, но те ми казах, че първо тук трябва да подам молба за закрила. Направих го, но ми отказаха два пъти. Бях отчаян. Но се появи нова надежда, когато разбрах, че мога да подам молба за присъединяване към семейството ми в Австрия. Тогава се обърнах към Диана от ЦПП – Глас в България да ми помогне за откриване на процедура за присъединяване към семейството ми. Тя положи огромни усилия. И този път получих отказ. Последваха месеци на несигурност и редуване на състояние на отчаяние и надежда докато не дойде Март 2022. Тогава жена ми и сина ми получиха статут на закрила в Австрия. Жена ми се обади и ми каза. Беше много хубава новина. Бях много щастлив за тях и отново се появи надежда. Диана каза, че след като семейството ми беше получило закрила, можем да подадем повторна молба към българските власти за присъединяване към семейството ми. Така и направихме.
Жена ми също се обърна към австрийските власти за съдействие да се присъединя към тях. Ходих в австрийското посолство с документите, които имах, но се оказа, че без паспорт, личен документ няма кака да стане, иначе щяха да ми дадат веднага виза. Процедурата за закрила вече беше закрита. Диана ми помогна, не се отказа до последно и в крайна сметка, този път, след шест години, получих разрешение от българските власти да напусна страната и да отида при семейството си.
Кога и как разбра, че ще можеш да заминеш при семейството си, че те са получили закрила?
Обадиха ми се от Агенция за бежанците да отида там. Когато отидох ми казаха. Бях толкова щастлив. Плачеше ми се от радост. След толкова години, в които само това исках, сега не можех да повярвам, че се случва. През годините подържахме връзка с жена ми по телефон и чрез интернет. Сина ми вече е млад мъж. Беше тинейджър, последния път, когато го видях, а сега е млад мъж. Вече е взел живота си в ръце. Бяхме изгубени един за друг за шест години, но ето, че отново ще се намерим.
Какво би казал на нашите власти, които не са намерили основание да ти дадат закрила още в началото?
Не става дума само за Иран. Всеки човек, заслужава преди всичко човещина. И когато едно семейство е разделено насилствено, биха могли, от човещина да съдействат на това семейство да се събере. Бих искал да ни вярват на думите, е не просто така да решават, че лъжем. Не искам да вярват сляпо, но да проучват всеки случай сам за себе си, а не да ни слагат под общ знаменател. Аз имах всичко в Иран, имах бизнес и добър статут. Занимавах се с търговия и си живеехме добре в това отношение. Бизнесът ми вървеше. Кой човек би зарязал всичко това просто така? Аз не съм дошъл тук, за да търся по-добър финансов статус. Не сме икономически имигранти.
Какво ще оставят в живота ти прекараните тук години?
Много неща се промениха. В Иран бях бизнесмен, тук станах работник. Запознах се с нравите и културата на страната. Тук се запознах с християнството. Има училище и църква, които ми помогнаха много. Ако не бяха те, нямаше да се справя така. Те ми оказаха изключителна морална подкрепа и стимул да продължа да вярвам като ми създадоха един малък и уютен свят, в който да се чувствам човешко същество, с достойнство и с принос, който може да даде за другите, независимо, че се намирам на другия край на света.
Имаше ли моменти, в които губеше надежда, докато беше тук в България.
Да.
Как излизаше от тях?
Благодарение на пастора от църквата. Той ми даваше спокойствие и ми казваше да не губя вяра и всичко ще бъде наред.
Какво се промени в теб, какво научи за живота след това преживяване?
От духовна гледна точка се промених. Имам повече спокойствие в себе си. Стигнах до този извод, че в страна, за която не съм имал никаква представа, аз успях да работя и да се самоиздържам, да се грижа за себе си и да правя добро и за другите. Оказа се, че имам сили и възможности много повече, отколкото съм мислел. Научих, че човек винаги може повече от колкото си мисли, че може. Това е съвсем нов начин да погледна на живота. Човек винаги има повече сили, отколкото си мисли, че има. Тук приех и християнството, просто защото така го почувствах в сърцето си.
Какво е Бог за теб?
Той е спасителят на цялото човечество. Осветява пътя в живота ни. Дава ни спокойствие и вътрешен мир. Всеки усеща Бог по различен начин и всички начини са правилни, щом усещаме тази любов и този мир в сърцето си.
Какво би искал да е по-различно в България, така че на хора като теб да бъдат спестени тези мъки, раздялата от семейството, изгубените години?
Единственото за което моля е да се отнасят към всеки човек, който търси закрила с човечност и да разглеждат всеки случай сам за себе си, а не на база от къде идва човека, каква религия изповядва и т.н. … Ето, украинците идват и получават всичко, всякаква подкрепа, документите им се разглеждат бързо, решенията идват бързо, но всички сме хора, всички имаме право на човещина, хуманност и добро отношение.
Какво ще отнесеш със себе си от България и на какво се надяваш там, в Австрия?
Искам да загърбя преживяното тук, но и ще отнеса спомена за добри хора и нови приятелства. Ще отнеса спомена, че човек може да бъде човек навсякъде и да бъде полезен навсякъде. Доброто може да бъде правено навсякъде и може да дойде при теб, където и да се намираш. Ще отнеса и спомена за вкусните ястия като мусака, шопска салата и вкусните супи. И все пак, гледам напред, към бъдещето, към семейството си и това, което ни очаква заедно да изживеем. Искам да имам сила и възможност да бъда по-добър човек, от колкото бях преди за семейството, приятелите си и за света. Искам да бъда положителен пример и вдъхновение за останалите.
Алиреза получава разрешение от българските и явстрийски власти да замине при семейството си въз основа на Дъблинското споразумение, където да му бъде разгледана процедурата за закрила. Адв. Диана Радославова от ЦПП – Глас в България приема с радост поредния успешно разрешен случай, но радостта й не е пълна, защото много други подобни истории не завършват със щастлив край.
Адв. Диана Радославова:
„Австрия дава статут на същите основания и при същите обстоятелства на жената и сина на Алиреза, но ние не. Дори сега не му даваме статут, а го изпращаме в Австрия, където да бъде разгледана молбата му. Как ще подходим с другите Иранци като него, които от години юакат статут в страната ни, и които сега, повече от всекога е видно, че не могат да бъдат върнати в Иран и че има от какво да бягат.
Финалът на тази история е хубав, но 6 години от живота на един човек никой не може да компенсира – години на страх от връщане в Иран, на болка от разделяне със семейството му, на унижение от големи периоди на живот без права и без документи в България. Празнуваме с Алиреза Джавади този щастлив резултат, той вече е със семейството си и няма по-голяма награда и радост за нас от това. Но ние оставаме тук, в България, твърдо решени да продължаваме да се борим годините от живота на хора като Алиреза да не бъдат пропилявани в България, правата им да бъдат зачитани, достойнството им на уникални човешки същества с богатство в душите си да бъде ценено, така че да помнят България по-скоро с добро, отколкото с лошо. А истории като тези на Алиреза ни дават сили да продължим.“
За Иран – между люлката на цивилизацията и днешния репресивен режим срещу 40 милиона жени прочете тук …
Запознайте се с една от тези 40 милиона жени тук …
