С.М.М. е от Иран. На петдесет години. Разведена. Далече от родината и децата си. Някога извор на вътрешна сила и непримиримост, сега душата й се е превърнала в храм на болката и надеждата…
Омъжва се на 14 и става жертва на системно и жестоко домашно насилие, което се прехвърля и върху децата й. С.М.М. има четири дъщери. На 31-годишна възраст е принудена да се разведе, но тормозът продължава. Две от дъщерите й бягат в Германия, където с днешна дата живеят съвсем легално. С.М.М.. не успява да замине при тях и остава в Иран с най-малката си дъщеря, която не издържа на системния тормоз на баща си, на липсата на сестрите си и на действителността, в която е принудена да живее. Самоубива се. Тогава С.М.М. просто бяга. Бяга от непрестанния тормоз на мъжа си, от мъката си и от родината си, която не й признава правото да живее с достойнство като човешки индивид. С.М.М.. бяга с надеждата да намери страна, която да признае човешките й права не само на хартия, да ги защити и кой знае… един ден да да й даде възможност да прегърне децата си.
В момента тя е настанена при приятели от общността, получава психологическа и социална подкрепа от „Мисия Криле“ – неправителствена организация от Стара Загора. ЦПП – Глас в България работи със С.М.М.. от края на 2019 година.
Първата молба за закриля в България на С.М.М.. е бързо отхвърлена като явно неоснователна и производството и е приключено. С.М.М.. се оказва отново в опасност, вече и в Европа, опасност от принудително задържане като нелегална, от бездомност, от липса на достъп до здравна, социална подкрепа, която е изключително нужна, поради сериозните психични кризи в следствие на тормоза, на който е била подложена в Иран.
Следват множество отчаяни действия от представители на неправителствения сектор, настаняване в център за психично здраве поради силни суицидни симптоми и след неимоверни усилия – откриване на последващо производсто за закрила по разпореждане на съда, в което обстоятелствата от нейната бежанска история да бъдат внимателно и задълбочено разгледани. Остава надеждата…
Как започна всичко? Защо си тук?
Омъжих се когато бях още дете. Не бях подготвена за това, което ме очакваше. До този момент си живеех просто като дете, без да нося отговорности, каквито зрелите хора носят и изведнъж трябваше много бързо да се науча на това.
Семейството ти ли те притисна да се омъжиш и на колко години беше?
Когато се омъжих бях на 14, притисната от семейството и обстоятелствата макар и индиректно. Самата аз съм дете на разведени родители и трябваше да се оженя по-рано, защото издръжката на семейството беше трудна.
Какво се случи след като се омъжи?
Когато се омъжих не знаех нищо за брака. Единствено си представях, че ще нося бели дрехи и ще бъда хубава. Мъжът ми беше с 6 години по-голям. Тогава и той не знаеше нищо за брака и как да се държи с жена си. А майка му казваше, че жени сина си, за да има кой да му готви и да му доставя удоволствия. Единствената причина да оженят сина си е да е нахранен и да има секс. Любов, щастие или други хубави неща, които биха могли да се случват в брака не им бяха важни. И така, омъжквайки се, аз подписах документ, според който вече съм омъжена жена, а не дете. Но те не можеха да разберат, че аз съм само на 14 и съм все още дете. Очакваха от мен да се държа като зрял човек, а аз не бях. Изведнъж толкова много неща станаха забранени за мен. Например, ако исках да хапна нещо вкусно, някакво лакомство, както всяко дете би искало, те ми забраняваха и дори ме биеха. От самото начало, майката на съпруга ми се намесваше в толкова лични неща от живота ми. Във всичко! И от самото начало аз мразех живота си такъв какъвто е, защото всичко беше насила, със сила и по принуда.
Кога роди първата си дъщеря?
Пъвата си дърещя родих година и половина след като се омъжих. Но това не беше първата ми бременност. Забременях седем месеца след като се омъжих, но когато бях в третия месец изгубих първото си бебе заради боя, който беше упражняван върху мен от съпруга ми.
Кога съпругът ти започна да проявява насилие към теб?
От самото начало. Първият побой се случи, когато отказах да имам сексуален контакт с него. Аз отказах, защото бях уплашена и нямах никаква идея какво е това. Съответно той използваше насилие всеки път. Всеки път, когато имахме сексуален контакт, на практика, той ме изнасилваше. Аз не разбирах защо прави това и плачех всеки път. После започна да ме бие за каквото си иска. Просто искаше да ме подчини и ме третираше сякаш не съм човек.
Потърси ли някой, който да ти помогне?
За такива неща няма кой да ти помогне.
Имаше ли приятели, с които би могла да споделиш?
В някакъв период от време имах приятелки, но всички бяха в моето положение, всяка беше подложена на насилие вкъщи. По това време, да говориш с другите за тези неща се премиеша за нещо много лошо. Аз и момичетата и жените като мен трябваше да се научим да пазим тези неща за себе си и да ги преживяваме сами.
Дори и със семейството си ли не можеше да споделиш?
Семейството ми не се интересуваше от този род неща. Така са възпитавани и те. За тях беше достатъчно, че съм омъжена, има къде да живея, какво да ям и обличам. Това беше всичко, което ги интересуваше. Дали съм щастлива, дали страдам не беше важно за тях.
В един момент поотраснах. Станах по-зряла и по-смела. Започнах да иразявам недоволството от брака и живота, който бях принудена да живея и да говоря за това, че искам развод. По-големият ми брат каза: “ Влязла си в този брак с бяла рокля и ще излезеш от него с бяла рокля“, което означаваше, че веднъж след като съм се омъжила, ще напусна този брак и начин на живот, едва след като умра. Помня, че ме попита: „ Какъв толкова ти е проблемът с мъжът ти – не ти дава пари, храна, има връзки с други жени ли?“ Истината е, че се чувствах като робиня. Съпругът ми погазваше личността, достойнството и свободата ми. А аз бях принудена да търпя.
Така проблемите продължиха. Но аз пораствах все повече и се опитвах да се противопоставям. Нямах кой знае какви възможности в това отношение. Просто му дадох да разбере, че не го обичам, той не е приоритет в моя живот и всъщност не означава нищо за мен. Това беше начин да изразя гнева си. Той, обаче, беше наясно със слабото ми място – децата ми. И използваше това по много лош начин.
Какво правеше?
Вече бях пораснала и той неможеше да се държи изцяло както преди с мен. За това започна да тормози децата като ги биеше и им забраняваше много неща, които те харесваха, разделяше ги от близки и приятели и изобщо правеше каквото му хрумне. Тормозеше много децата и на тях им беше много трудно. По този начин бях принудена да приемам каквото той искаше и да му се подчинявам само и само да предпазя децата.
Как реши да се разведеш в крайна сметка? Откъде получи кураж?
В началото знаех, че той няма да иска да се разведе с мен и следователно няма да мога да се разведа. В Иран за мъжете е много лесно да получат развод, за разлика от жените. Ако мъж реши да се разведе, това се случва много лесно, дори и мъжът да няма някаква конкретна причина. А по отношение на нашия развод, голяма роля изигра майка му. Той искаше и друга жена, тъй като от мен не можеше да получи любов. Майка му постави условие първо да се разведе и след това да се жени отново, иначе тя няма да го подкрепи за друг брак. Съпругът ми пък постави на мен условие за развода. Той искаше след като си намери нова жена и се ожени, аз да се върна при него и да приема положението. Бях принудена привидно да се съглася.
Какво се случи след развода?
При развода запазих законните правата върху децата си, но за да се случи това, се отказах от всичко, на което имах право като негова съпруга, а това в най-силна степен има финансови измерения. Въпреки това, не се върнах при него. Не беше лесно. Преди развода през целия ми семеен живот бях принудена да стоя в къщи и нямах никакъв опит с живота извън дома. Все пак започнах работа. Работех на две места. Работех и се учех едновременно. През ноща работех в къщи и надомна работа. Така успявах да покривам основните ни нужди.
Той с нищо ли не помагаше?
Намесваше се в живота ни само, за да тормози децата. След около година поиска те да поживеят с него два месеца. Предложи им да ги заведе на ваканция в чужбина. Заведе ги в Сирия. Но не им позволи да се върнат.
Какво се случи? Всичките ли деца отведе?
По това време едното дете беше омъжено и той взе останалите три, които живееха при мен. В началото, когато предложи да ги вземе за кратко, той каза, че ще мога да говоря с тях, когато пожелая, а и те ще могат да се върнат при мен, когато поискат. Но от момента, в който ги отведе в Сирия, не им позволяваше да говорят с мен, прекъсна ни конкатките. Понякога те успяваха скришом да ми се обадят за много кратко. Едната ми дъщеря отказа да се храни и едва не умря. Той се вбеси и я върна в Иран.
Така изминаха пет месеца. Децата понякога успяваха да ми се обадят. В последствие разбрах, че заради тези обаждания баща им ги е биел много жестоко. Когато отидох в Иран да си ги върна, видях, че по тях имаше белези и синини от главата до петите. Някои от нараняванията бяха много среиозни и дълбоки. Той ги е биел много и ги е карал да ми кажат, че ме мразят и не искат да са повече с мен. В крайна сметка успях да ги отведа със сбе си благодарение на помощта на адвокат от посолството ни в Сирия.
Какво се случи след това с децата? Той продължи ли да ви тормози?
Да. Всичките деца имаха доста проблеми. Една от дъщерите ми прие християнството, но без да каже на никой. Когато баща й разбра, се опита да съди нея и мъжа й и те избягаха от Иран. За другата ми дъщеря, бившият ми съпруг е разбрал, че притежава книга, забранена за притежание. Можеше да има много сериозни наказания за нея заради тази книга. По това време тя беше на 18 години и баща й реши да използва ситуация. Постави й условие или да се омъжи за човек на четиресет и няколко години, или щеше да я изпрати в съда. Тя не издържа на напрежението и се опита да се самоубие. Не успя, защото аз я спасих. После, за да не я открие баща й, избягахме от болницата с нея и я скрих на място, за което знаех само аз. След това трябваше да платя много пари, за да й извадя виза и да й помогна да избяга от Иран и от баща си. В крайна сметка успях да я изпратя при сестра й в Герамания. Там тя получи статут на бежанец.
Аз останах с най-малката си дъщеря. Тя страдаше много за сестра си, която замина. Беше в много тежка депресия. Арестуваха я, защото участва в едно шествие, но успях да я измъкна неофициално. Като цяло тази ми дъщеря не беше много религиозна, но баща й много я притискаше и имаше доста конфликти между тях в това отношение. В крайна сметка най-малката ми дъщеря реши, че животът няма смисъл и не иска да го живее такъв какъвто е. В живота й нямаше нищо хубаво. Нямаше сигурност, нямаше свободата да живее така както тя искаше. Сестрите й бяха далече. Накрая, след всичкото това напрежение, тя се самоуби. Изгубих я. Завинаги. Това е всичко.
Имаше ли изобщо начин целият този тормоз и всичкото това нещастие да бъде предотвратено?
Това е животът на жените като цяло в Иран. По принцип в Иран за жените проблемът не е само по отношение на съпруга и семейството. Проблемите започват, в момента, в който осъзнаем, че ние като жени, нямаме никакви права в родината си. Например – може и да ти се стори невероятно, но аз като жена нямам право да ходя по улицата дори в квартала, в който живея в 11 часа вечерта сама. Може да ме отвлекат , може да ме оберат… нямам никаква сигруност (социална и такава за живота ми). Освен това, не можем да защитаваме правата си. Например при развод, да не говорим за живота след развода. Имаше много психическо и физическо насилие в живота ми като омъжена за съпруга ми, но след развода не стана по-лесно. Тогава вече трябваше да се боря с това как иранското общество приема разведените жени. Има много предразсъдъци към жени като мен и това е така във всички ислямски страни. Жените в тези страни имат някакви права, но само на хартия, реално нямаме никакви права като човешки индивиди. На практика жената се валидизира като човешко същество само от мъж, който е роднина. Това може да е баща, брат или съпруг. Но аз мога да кажа, че аз, като личност, бях много по-силна от всичките роднини мъже около мен. Аз се грижех съвсем сама за четири деца. И въпреки това, нямах никакви права като човек.
В този момент от живота ти каво е Иран за теб?
Въпреки всичко, което преживях там, аз все още обичам Иран като моя родна земя и се надявам, че някой ден ще мога да живея в Иран и да съм щастлива там. И най-важното – предвид, че дъщеря ми е погребана там – част от моето тяло, част от мен, от душата ми, е там завинаги.
Какво би се случило, ако сега се върнеш там?
Дори не мога и да си помисля за това! Сега би било още по-страшно отпреди. А и преди търпях всичко, заради децата ми. Сега, няма нищо, което да ме накара да се върна там в този момент и да изтърпя онова, което мо очаква.
Съпругът ти още ли те тормози?
Сега няма как, защото той дори не знае, че съм тук.
Какво е България за теб?
Място, което едновременно ми дава закрила и безопасност, надежда, но и много горчилка.
Защо горчилка?
Защото имам проблеми с моя случай тук и съм чужда. Трудностите тук се натрупват върху цялата ми мъка от преживяното в Иран. И всичките тези горчиви чувства и преживявания се смесват в едно цяло. Все пак разказвам всичко това, защото се надявам моята история да помогне на други жени в моята ситуация.
Откога не си виждала децата си?
Едната от седем, другата от четири години, а другата от една година.
Мечтаеш ли?
Мечтая… за децата си!
Контекст на тази лична история и обща картина на положението на жените в Иран можете да намерите тук!