По документи тя не е нито ливанка, нито палестинка, защото нито едната от двете държави не я е припознала като своя гражданка. Р.З. е палестинска бежанка от Ливан. Родена е и е израснала в бежански лагер в Ливан. Има пет сестри и един брат. Всички са родени там. Съпругът на Р.З. е в същото положение, както и петте им деца.
Живот без самоличност, без никакви човешки права, без никаква сигурност и бъдеще. Тази съдба споделят хиляди семейства на палестински бежанци в Ливан. Р.З. и съпругът й обаче решават да променят това, убедени, че те и техните деца заслужават достоен живот като човешки същества. Така те поемат риска да напуснат Ливан, водени от стремеж към живот с бъдеще. Този стремеж ги води в България през 2014 година. Тук преминават през множество предизвикателства и трудности, няколко поредни отказа от институциите да им бъде предоставен бежански статут, несигурност и съмнения. Надеждата постепенно започва да се топи и бъдещето, което е изглеждало възможно изведнъж започва да се превръща в мираж. Докато не идва 2019 година, когато цялото семейство получава хуманитарен статут и вече живее съвсем легално в България с всички произтичащи от това права, задължения и възможности. Пристига в България като бежанка, а сега помага на бежанци. Започва като ученик по български език в “Каритас”- София, а сега е техен служител. От ЦПП-Глас в България се запознахме с Р.З. като клиент, а сега тя е един от кейс-мениджърите, с които работим по проект с “Каритас”.
Струва си да чуете това, което Р.З. сподели, защото във времето, в което живеем, вдъхновяващите истории като нейната са ни нужни като слънцето, въздухът и водата. Вярвам, че всеки един човек, крие в себе си подобна сила, но често пъти не си даваме сметка. Истории като тази на Р.З. идват в живота ни точно, за да ни подсетят, че в себе си имаме добрина, сила и чувство за справедливост.
Ще използваме инициалите й по нейна молба. Запознайте се с Р.З.!
„Родена съм и съм израснала в Ливан, както и моите родители. Майката на майка ми е ливанка, но бащата на майка ми е палестинец и за това, понеже гражданството се предава по бащина линия, всички ние сме палестинци, а не ливанци. Истината е, че откакто съм се родила, съм лице без гражданство, без лични документи. Едва сега, на толкова години, все пак имам официален документ, осигуровки и нещо, за което само съм мечтала – шанс да получа гражданство, да имам родина.“
Какъв беше животът ти в Ливан? Кога осъзна, че искаш нещо друго, нещо повече за себе си като човек?
Още в училище. За палестинските деца в Ливан има отделни училища. Исках да уча, но не ми харесваше в училище. Не беше хубаво като тези за ливанските деца, ами много старо и с лоша база. В един момент, вече не можех и да продължа. Прекъснах училище в десети клас. Постепенно осъзнах, че там не мога да живея. На нас – палестинците в Ливан ни е забранено да работим, не можем да сключим договор за каквото и да е, не можем да си купим къща или апартамент. Не мога дори кола да си купя на мое име. Дори и да съм завършила университет, пак не мога да работя, просто защото нямам право.
От друга страна е и проблемът със самите палестинци – хора, които не могат да учат, да работят, живеят в абсолютна несигурност и нищета … какво очакваш да стане от тези хора? Можеш да се досетиш. Това, което става е ужасно. Събужда се лошото в тях. Аз имам пет деца и не искам те да живеят като мен и баща им. Не можех да го допусна. Щеше да е ужасно децата ми да живеят по начина, по който аз бях живяла.
Как се изхранвахте, как си намирахте пари за елементарните неща?
Много трудно. Аз не работех, а мъжът ми, който е тенекеджия, работеше на парче – като го викне някой да му поправи колата или нещо друго, мъжът ми отиваше. Ей така, когато и който го повика, каквото му плати – без договор, без нищо сигурно и постоянно. Работеше и като шофьор, но за кратко – не му разрешиха, защото е палестинец.
Едната ми дъщеря е болна от епилепсия и лечението й е много скъпо и сложно, но е от жизнено важно значение. Всъщност има нужда от постоянно медицинско наблюдение и лечение. ООН помагат колкото могат на палестинските бежанци в Ливан, но те не можеха да поддържат лечението на дъщеря ми и това беше наистина много сериозен проблем.
Имало ли е моменти, в които да няма какво да ядете?
Да. Беше много трудно. Още по-тежко е, когато нямаш да дадеш на децата си. Почти всяко семейство там е така. Сега дори е още по-лошо и трудно. Колкото и да беше тежко положението, до скоро малка част от палестинците успяваха да работят нещо, а сега е абсолютно невъзможно. Хора се самоубиват от безизходицата в Ливан. Особено сега, заради карантината – животът става все по суров. Цели семейства буквално няма какво да ядат.
Нямаше ли друг начин да си помогнете, вместо да бягате с децата, поемайки такъв голям риск?
Най-големият риск беше да останем в Ливан. Ние палестинците все едно не сме хора в Ливан. Ако не мога да работя, не мога да ям, не мога да имам жилище, не мога да уча, да ходя на лекар, всеки ден ме дебне опасност отвсякъде – това живот ли е?
Мъчно ли ти е за Ливан?
Мъчно ми е за родителите ми и всичките онези хора там, които живеят в нечовешки условия, в непрестанен страх за живота си и на практика без бъдеще. Родителите ми са в Ливан. Общувам с тях по телефона. Те се радват за нас. Казват, че им липсваме но, предпочитат да не отиваме там да ги видим, защото знаят какво ни очаква – нищо хубаво.
Децата знаят ли защо сте тук в България?
В Ливан родих всичките си деца. Когато пристигнахме в България през 2014г. най-малката беше на година и един месец. Тя не помни нищо. Чувства се българка. По-големите пък помнят само детските игри, баба, дядо… не помнят лошото, просто защото не са го осъзнавали, били са малки, а и ние, до колкото сме могли, сме им го спестявали. Аз се радвам, че е така. Нека в детските им глави има само хубави спомени. Не искам децата да имат лоши чувства по отношение на Ливан, а и по принцип. До колкото имат спомени, то те да са само хубави. Детските игри, баба, дядо… това да остане в душите им.
Как стигнахте до решението да напуснете Ливан?
От една страна беше тежкият, несигурен и безнадежден живот там. Голям проблем беше и болното ми от епилепсия дете, което не можеше до получава нужните медицински грижи, за да продължи да живее. Накрая се появи проблем и с мъжа ми. Не ми се говори в подробности, защото беше много тежко, но в един момент животът му съвсем буквално беше застрашен. Тогава седнахме с мъжа ми и по-големите деца и решихме да напуснем Ливан. Каквото и да ни очакваше, нямаше да е по-лошо от това в Ливан. Все още, когато се сещам за тези неща ми става тежко и отново ме обхваща страх и безпокойство. За това се опитвам да не мисля за миналото. Искам да живея в настоящето и да гледам в бъдещето. Сега най-важното е именно това – има къде да живеем, мога да работя, има спокойствие, училище за децата, дъщеря ми на всеки 6 месец ходи в болницата, за да следят състоянието й, децата ми имат бъдеще.
Откъде намираше сили?
Сега като се върна назад, не знам откъде съм имала тези сили. Ако трябва да преживея всичко това отново, не знам дали ще издържа. Истината е, че проблемите не свършиха с напускането на Ливан. Тук, в България, години наред беше много трудно. Получихме доста откази на молбите ни за статут. Децата повече от година не можеха да учат. С мъжа ми не можехме да работим. Две години всяка седмица ходих да се подписвам в районното.
Как се издържахте?
Трудно беше, но аз започнах работа в “Каритас” и от там много ми помогнаха. Получавах помощ и от други хора в моята ситуация. Когато дойдохме тук, веднага си потърсихме апартамент. Търсех помощ, но не исках да ми дават пари, исках да ми помогнат с информация, с езика, защото не знаехме български. Децата ми също не знаеха български. С помощта на човек, който говореше арабски успях да подам първата молба за статут. После постепенно децата тръгнаха на детска градина и училище.
Как се справяха? Беше ли им трудно в началото?
С най-малките беше по-лесно, защото те просто проговориха на български. По-големите трябваше бързо да научат езика, но се справиха. Спомням си как още първия ден учителката казала на Хасан, че трябва да взима допълнителни часове по български език след учебните часове, но те са платени. За синът ми аз и баща му сме като някакви супер герои. Той знае, че каквото му е нужно ние му го даваме, каквото не знае, ние го знаем. Та той казал на госпожата, че няма нужда от допълнителен курс, защото майка му знае всичко и ще го научи на каквото трябва. Децата не осъзнаваха тогава, че ние не знаем също езика. За тях ние бяхме герои и знаехме всичко, което трябва да се знае.
Синът ми дойде вкъщи и ми сподели. Не знаех какво да правя, тогава не знаех и дума на български. Беше толкова искрен и убеден като ми каза : “Казах на учителката си, че няма нужда от допълнителни часове, защото ти знаеш всичко – нали, мамо“? Почувствах се много зле. Отидох в другата стая и заплаках. След това си казах, защо плача? Аз няма да кажа на сина си – не знам този език и нямам пари да ти платя допълнителните часове. Избърсах сълзите и започнах да мисля какво да направя. Обадих се на познати и те ме насочиха към организацията “Каритас”. Там можело да започна курс по български език. Потърсих телефона им, свързах се с тях. Казах на сина ми, че всичко ще е наред и че излизам да свърша една работа, а като се прибера ще му помогна с българския. Срещнах се с хората от “Каритас” и те ми казаха, че мога да започна още същия ден. И така взех първия си урок по български език. После си взех учебника. Прибрах се, седнах при сина си и му преподадох всичко, което на мен ми бяха преподали малко по-рано. А синът ми каза: „Виждаш ли, мамо, знаех си, че ти знаеш всичко и ще ми помогнеш!“ И така продължихме. Каквото учех на курсовете, след това го преподавах на него. Четях по цели нощи, за да напредна по-бързо и да мога спокойно да му обяснявам на него. А и защото не исках детето ми да знае, че и аз тепърва уча буквите и основни думи. Не исках децата ми да имат нужда от помощ от други хора. Но те получаваха и много помощ от самите деца в училище.
Знаеше ли нещо за България преди да дойдеш тук?
Почти нищо. Не сме мислели точно в България да дойдем, но така се случи. Не мислехме къде точно да отидем, а от какво трябва да избягаме. Как по-бързо да напуснем Ливан – това беше по-важното.
Какво се случи, когато дойдохте тук?
Още с идването ни, отидохме и подадохме молби за статут. Първо си намерихме апартамент. Помогна ни човек, който говори арабски. Намерихме го в лагера. С адв. Диана Радославова се запознахме чрез “Каритас”. След като получих първия отказ, те ми казаха, че мога да ползвам безплатно адвокат от неправителствена организация, която работи с бежанци и мигранти. Срещнахме се с адв. Диана Радославова от ЦПП – Глас в България и продължихме заедно опитите да получа статут.
Как започна работа в “Каритас”?
Към “Каритас” работя от четири години. Нали започнах да уча български там, но още след първия месец учителката ми каза, че съм много напреднала и вместо да продължа още два месеца на първо ниво, тя ми предложи да мина на следващото. За мен беше много важно да напредна бързо, за да помагам на децата си. Няма ди ти кажа, че беше лесно. Беше много трудно. Минах много бързо и следващото ниво и се явих на изпит. Тогава от “Каритас” ми предложиха да работя за тях. Аз не бях уверена, че ще се справя, но те ми дадоха сила, показаха ми, че вярват в мен и аз добих смелост и увереност. Изкарах два месеца като стаж – научих се да работя с компютъра и каквото е необходимо и започнах вече работа. Учех бързо, защото не исках децата да разберат, че не знам и не мога, а и исках да се справям добре. И леко-полека нещата започнаха да се получават. Получих сертификат за служител на “Каритас” и беше много хубаво.
Обществото май те е приело преди държавата?
Има нещо такова. Благодарна съм, че срещнах добри хора и ми дадоха шанс. Но и аз дадох всичко от себе си. Аз съм си такава – когато имам работа, за мен е много важно да се справя добре и да я свърша както трябва. В “Каритас” помагам на други хора в моята ситуация. Придружавам ги до болница или други институции, превеждам им, когато трябва, съветвам ги като се базирам на своя собствен опит като бежанка. В началото ми беше много трудно с българския, но си казах, че е по-добре да опитвам и да греша, отколкото да си седя в къщи и да не правя нищо и да не знам нищо. Казвах си: „Хората ще разберат какво искам да кажа, дори и да не го казвам перфектно – това е важното, а аз с постоянство и с практиката ще ставам все по-добра“. Защото има много хора, които учат български, но много дълго време не се осмеляват да говорят. Аз започвам да говоря смело, с ясното съзнание, че правя много грешки, но така се учи. Ако няма грешки, човек не учи. А грешки правят само хората, които действат и не стоят безучастни.
Как реагираше на всеки отказ за статут, който получаваше? Какво си казваше?
Дълго време не губех надежда. Казвах си, че няма да се върна в Ливан, каквото и да става. Ще чакам, все ще излезе вариант. За това и успявам в моята работа, защото аз работя с хора в моето положение и всичко, през което аз минавах ме учеше и така бях по-полезна на другите. Всъщност имах надежда до петата година. След първия отказ не се отчаях, но с всеки следващ неуспешен опит увереността ми намаляваше. В един момент се отчаях, защото ставаше ясно, че не можем да останем в България. Бяхме получили поредния отказ и това беше краят на нашето бъдеще. А перспективата да се върнем в Ливан беше ужасна. Обратно в Ливан, животът ни беше застрашен съвсем буквално. В този момент адв. Диана Радославова ми звънна, че съдът ще отвори нова процедура, но аз бях изразходила силите си и надеждата си. Адв. Диана Радославова не искаше да се отказваме и настоя да пробваме отново. Аз се съгласих, макар че вече не бях така уверена и изпълнена с надежда. И точно тогава успяхме.
Какво изпита в момента, в който разбра новината, че си получила статут?
Това беше на 29.11.2019. Няма да забравя, имаше ден на “Каритас”. На път към работа, на слизане от трамвая получих обаждане от лагера. Винаги преди това при подобни обаждания трепвах с надежда, все очаквах да е нещо свързано с решението за статута ни. Точно този път не си го помислих. И точно този път получих добрата новина. „Получила си статут“ – чувала съм тези думи толкова пъти в главата си, само в главата си. А, когато ги чух наистина, не можех да повярвам. Не бях на себе си, казвах си, че това е само в главата ми. Проверих си телефона и да – там наистина показваше, че съм имала такова обаждане. Прегърнах една непозната жена на улицата. Бях толкова щастлива! Обадих се на мъжа си и когато му казах, той просто ми затвори. След малко ми звънна и ме пита: „Ти сигурна ли си, я пак повтори!“
Още няколко пъти проверявах телефона си, за да се уверя, че съм провела такъв разговор. Отидох на работа и споделих с колегите си и всички бяха толкова щастливи. В продължение на пет години помагах на други хора, които получаваха статут, а аз все не получавах. Този път аз бях тази, която получи статут. Първата ми мисъл беше за болната ми дъщеря – тя щеше продължи да получава нужните грижи. Това беше най-важно за мен. Тя щеше да живее!
Как се чувстваш в България?
Щастлива съм. В Ливан само стоях вкъщи, готвех и чистех. Нямах право да работя. Виж, тук само след две години имам страхотна работа. Тук хората ми помогнаха, особено от “Каритас“, дадоха ми надежда – на мен и моите деца. Ако не беше “Каритас” сега не знам какво щеше да се е случило с мен и семейството ми. Те ми дадоха сила и увереност. Те ми казаха от самото начало – ти можеш – това ми беше достатъчно. Аз съм родена в Ливан, но там нямах право на нищо, а тук, в чужда държава, без дори да знам езика, мога да уча, да работя, децата да ходят на училище… Тук ми дадоха вяра.
В Ливан успях да завърша курс по компютър, но нямаше как да бъда различна от другите жени. Трябваше да съм като всички останали – което означава: готвиш, чистиш и раждаш деца. Това е. Аз още тогава исках да правя нещо повече, но нямах никакъв шанс. Тук се чувствам така сякаш живея нов живот, имам криле. На мен ми трябва спокойствие, децата да учат, да зная език, да работя, да живеем спокойно. Това ми трябва.
Мислила ли си дали щеше да е по-добре, ако беше отишла в друга държава?
Не. Радвам се, че дойдохме точно тук. България ми харесва. Има хубава природа и добри хора. За мен не е важна разликата между България и Германия да речем, за мен е важна разликата между България и Ливан. Има хора напускат Ливан, за да печелят повече пари. За мен е достатъчно да има спокойствие, надежда, работа и училище. Защото това значи, че имаме бъдеще. Не си и помислям да отида в друга държава. Децата са като родени тук. Особено по-малките. Те си ходят на училище, имат приятели. Ние с баща им също. Аз работя за “Каритас”, а мъжът ми работи в сервиз за коли. Разбираме се със съседите. Аз ги уча на типични ястия от Ливан, те пък ме учат на типични български ястия.
В живота има така и така – това е нормално. Просто човек трябва да се учи от трудностите и да продължава напред все по-мъдър и опитен и когато има трудност и проблем, не да се вайка и да бездейства, а да помисли какво и как да направи, за да си помогне сам. Това е най-важното.
Какво обичаш да готвиш от българската кухня?
Аз обичам да научавам и пробвам нови неща. Често правя пържени картофи със сирене, баница, спанак със сирене. Децата много ги харесват.
След всичко, през което си минала, кое за теб е най-важното, на което искаш да научиш децата си?
Бих ги подкрепила да учат езици, защото това е много важно. Както и това да не се предават никога, да са смели, да се научат да разчитат първо на себе си и никога да не бездействат. Много е важно и това да ставаш родител съвсем осъзнато. Децата са нещо прекрасно и аз съм благодарна за своите пет, но това е отговорност, изисква много сила на духа, за да се грижиш за тези деца и да ги научиш да бъдат добри хора. Благодарна съм, че аз имах и имам тази сила, която искам да предам и на тях.
Имаш ли някаква съкровена мечта, която все още чакаш да се сбъдне?
Това, което имам сега е предостатъчно. Нищо повече не ми трябва. За мен е най-важно да сме цялото семейство, да си помагаме, да живеем спокойно. Децата ми да имат бъдеще. Да науча децата си да бъдат силни, защото не винаги ще бъдем до тях. Това им говоря. Искам те да живеят пълноценно. За това и всеки ден откакто сме дошли имаме поне по един час, в който говорим само на български вкъщи.
Вярваш ли, че във всеки човек има нещо добро?
Да. Разбира се. Дори и когато постъпват лошо. Вярвам в това и точно това търся във всеки един човек. В моята работа виждам хора, които сякаш нямат бъдеще, предали са се, вече не искат да правят нищо, но аз продължавам да търся – какво могат, в какво са добри, защото искам да им помогна да извадят това от себе си и да продължат.
Ако сега беше на 20 години и можеше да си избереш какъв да е животът ти какво щеше да избереш?
Щях да избера същия мъж и да имам пет деца, защото без тях нямаше да съм научила всичко, което научих от живота. Постигнах толкова много, защото бях водена от любовта към семейството си. Много съм щастлива и доволна от съпруга ми. Най-големият подарък от Ливан е моят съпруг. Няма да забравя как той ми помагаше с всичко и продължава да го прави. Грижи се за децата – през нощта, през деня, готви, помага на децата за домашните. Той гледа децата дори повече от мен.
Това не е ли нетипично за семейства като вашето?
Зависи как са възпитавани мъжът и жената. Има и така, и така. Аз благодаря на Бога за моя мъж. Бях в болница около 12 дни, беше ми много тежко. А мъжът ми се грижеше прекрасно за децата в този момент и в същото време идваше под прозореца на болницата. Бяхме като Ромео и Жулиета. Той включваше децата с видео връзка по телефона и така не се чувствах толкова сама. Никога няма да забравя това. Той никога не каза – изморен съм. Самият той винаги ми е казвал, че трябва да съм силна и ще се справим. Това за мен е най-голямото ми щастие. Аз не знам как да изразя цялата си благодарност към него. Когато стана проблемът с него в Ливан, не исках да го оставя сам да напусне Ливан. Първо исках да сме заедно семейството, второ – след време синът ми щеше да порасне и самият той да има този проблем. Беше много трудно, но аз съм благодарна за неговата помощ. Всичко решихме заедно, това е най-важното. Не той реши, не аз реших – решихме го заедно, с големите деца. И това за мен беше най-важното – не къде ще отидем или какво ще правим, а че заедно решихме да бягаме. И ако сега съм на 20 години ще го търся мъжа ми и ще му предложа да се оженим. Ще го търся да му кажа – омъжи се за мен и нека да имаме пет деца. Ще имаме трудности, но ще ги преодолеем заедно.
Срещала ли си негативни реакция сред хората?
Аз лично не, но други мои познати имат такъв опит. При мен е дори обратното, получавах много помощ и срещах приемане и разбиране.
Какво би казала на хората, които не одобряват идването на бежанци от други държави и култури.
Нищо няма да им кажа, знаеш ли защо? Защото навсякъде по света – В Ливан, в Палестина, в Белгия, в Холандия, тук в България… навсякъде има такива и такива хора. За това аз бих казала, когато попаднеш на такъв човек просто търси другите. Ето, в България, ако има лоши хора, то те са не повече от 10 процента. Останалите са добри хора. Ти решаваш какво търсиш – доброто или лошото. Не можеш да смениш мислите на хората, не можеш просто така да промениш хората, но можеш да търсиш доброто. Много в началото имах тук един проблем с една жена, която просто не искаше да ми казва здравей. Едни от първите думи, които научих на български и употребявах всеки ден бяха – добре, да , здравей. И винаги казвах „здравей“ , а тя ме гледаше троснато. След година вече не ме гледаше лошо, но все още не ми отговаряше. Мина се още малко време и сама започна да ме заговаря: „Здравей, Р., как си?“ Хората не са задължително лоши. Често те просто се страхуват от различните и непознатите. Зависи от теб. Те не са лоши, защото не ти казват здравей или те гледат студено, недоверчиво и с неодобрение. За тях това е нормално, ти си нов, не те познават, не те знаят що за човек си. Как и дали ще се промени положението зависи от теб. Сега вече като ме знаят е различно. Постепенно нещата се променят. Някои неща не стават веднага. Нужно е време, вяра в доброто и действие.
Статията за актуалната ситуация в Ливан прочетете тук!
