News

Неговата родина е България и мечтата му е тя да го "припознае". ВАС решава дали да депортира Нарек.

23.10.2019

Нарек живее в България от 6-месечна възраст. Сега е на 24 години. Все още без документи. С любима жена, с която не можа да сключи брак и с няколкомесечна дъщеричка, която не може да припознае като своя. Предстои решнието на ВАС за това дали да бъде депортиран в Армения. 

 

"ДА ИМАМ ДОКУМЕНТИ - ТОВА Е ДЕТСКАТА МИ МЕЧТА" - Нарек Оганисян

интервю с Нарек Оганисян

В кой момент се уплаши?

Когато ме затвориха в Бусманци се уплаших за първи път. Задържаха ме, разбира се, защото нямах документи. До този момент все си казвах, че нещата ще се оправят. Не се беше случвало да ме задържат, защото аз съм си скромен човек, не съм ходил по нощите да буйствам с щури компании и не съм правил неща, които да ме сблъскат с полицията. Понякога съм излизал с приятели, но съвсем скромно и човешки. Бях приел положението, в което се намирам – това, че много от нещата, които всички останали могат и имат, за мен са невъзможни, че нямам право на нещата, които са даденост в живота на моите приятели и познати. Освен това до този момент живеех с надеждата, че положението ми ще се оправи, просто трябва да имам повече търпение и да не падам духом. Защото има моменти, в които си на границата на това да се сринеш и сякаш всичко те притиска и се чувстваш все по-малък и незначителен.

Какво излезе – че от лошо има и по-лошо?

Да. Оказа се, че до момента, в който ме задържаха в Бусманци, не съм осъзнавал истински, каква опасност ме е грозяла във всеки миг от живота ми от момента, в който съм навършил пълнолетие. Живеех в подтиснатост и несигурност  - да, но не и страх, защото все пак не съм правил нищо лошо и против закона, макар че, такъв - незаконен, оказва се е, целият ми съзнателен живот, тук в България. И в един момент, затварят ме в Бусманци, чувствам се като престъпник, срам ме е, макар да знам, че не съм направил нищо лошо, следват дела и реална възможност за изгонване от България...

Как се живее  без документи?

Много трудно. Ако нямаш силна психика и подкрепата на хората около теб,  си просто Никой. От малък майка ми все ми повтаряше, че има проблем. Помня още от детската градина, макар че, тогава още не си давах сметка за сериозността на проблема. Вече в училище започнах да усещам тежестта на положението, в което се намирам и да осъзнавам, че не съм като другите деца и не мога да бъда, че съм Българин, но не точно. Започнах да усещам една вина, сякаш нещо в мен не беше наред, сякаш светът не ме приемаше.

Другите деца мечтаеха за всякакви играчки, а аз откакто се помня, мечтая да имам документи. Това е детската ми мечта. Това е и мечтата ми сега – вече на 24 години с любимата жена и дъщеричката ни. Каквото и да реша да правя, в един момент се стига до СТОП! – нямам документи. Като малък исках да стана футболист, но не можех да ходя на състезания, защото нямах документи. Не можах да се явя на матура, защото нямам лични документи. Освен, че се занимавах със спорт, от малък имах желание да стана и полицай. Обичам да помагам на хората, но никакъв шанс – не мога да уча в университет.

Нямам личен лекар. Не мога да имам шофьорска книжка, нито телефонен номер на мое име. Вече не излизам, но преди и да се забавлявам не можех– не ме пускаха в дискотеката без документи. Е, случвало се е охраната в някои дискотеки да ме пусне, просто защото проявяват разбиране и виждат, че не съм някой бандит например. Но на абитуренския бал на приятелката ми, не ми позволиха да вляза с компанията в дискотеката и просто си тръгнах. Не мога и да работя законно. Все търся познати и хора, които да ми влязат в положението.

Не мога да се оженя за любимата ми жена, с която се познаваме още от деца. Не мога да си припозная детето, което тя ми роди. Това ми е най-болната тема. Отлагахме бебето, защото се притеснявах какво ще се случи с тях след като аз съществувам незаконно в тази държава и не мога да се грижа пълноценно за бебето и майка му. В един момент си казахме, че ще имаме бебе и ще се оправим. Но ето - аз съм жив и съм до тях – бебето и майката, а  съм като някакво дърво, ненужен. Когато стане дума за баща на детето пред каквито и да било институции  -  аз съм просто Никой.

И така животът си тече – Опитвам се да приема положението. Ставам сутринта и веднага усещам буцата в гърлото, животът си върви, нещата се променят,  но с всяко ставане сутринта, знам, че днес е поредният ден, в който съм никой.

Какво смяташ да правиш, ако решението на съда е да напуснеш България?

По принцип съм позитивен човек и все гледам да не мисля за лошото. Истината е, че и да го мисля и да него мисля, нямам избор. Трябва да посрещна съдбата си. Ако ме изпратят в Армения, ще напусна България, ще изкарам казарма там, но най-лошото, което съм мислил, е черният печат и невъзможността изобщо да се върна в България.

След всичко, което ми разказа, имаш ли надежда?

Допреди да ме задържат, вътрешно вярвах, че нещата ще се оправят. Постепенно надеждата ми започна да се губи, но сега силно вярвам, че всичко ще се нареди. Сега имам много надежда. Благодарение на срещите с ЦПП и тяхната помощ. Сигурен съм, че ще стане.

Как научи за  ЦПП – глас в България?

След като ме задържаха в Бусманци, една прителка ми каза, че има организация, която помага на хора с проблеми като моя и тя самата работи за тях. Помощта им щеше да е про-боно, тоест без да плащам. Зачудих се дали изобщо има смисъл, вече имах горчив опит с адвокати.

Защо реши да ги потърсиш все пак?

Ами казах си, че няма да съдя за всички адвокати от един горчив опит и потърсих организацията. И сега съм благодарен, че го направих. Срещнах се с адвокат Диана Радославова от Центъра за правна помощ и от там всичко тръгна. Още след първата среща с Диана сякаш ми просветна. По начина, по който говореше и ме гледаше, Диана ми вдъхна доверие, че нещата ще се случат. А после я видях и на делото – видях и усетих, че наистина се бори за мен. Тя се бори! И някакси, това ми даде надежда и сили да мисля позитивно и да вярвам, че всичко ще се нареди. А и от Центъра за правна помощ ми помагат не само с документите и делата, но и чисто като хора?

Какво имаш предвид?

Имам предвид отношение. Когато виждаш как някой,  до вчера непознат за теб, сега се бори с такъв хъс, колкото и да си отчаян, това те зарежда и се превръща в твой двигател. Бях изпаднал в отчаяние, след като ме задържаха в Бусманци. Чувствах се смачкан и уплашен за бъдещето, унижен от ситуацията, в която съм. Помощта, подкрепата и човешкото отношение, които получавам от адвокат Диана Радославова и колегите й от Центъра за правна помощ, ми дават сили. Защото в такъв момент е много важно, освен чисто правна помощ, да получиш  човешко отношение и уважние към и без това смачканата ти личност. Разбира се, не подценявам помощта и подкрепата на близки и приятели. Факт е, че започнах отново да вярвам в човещината и в това, че има шанс да живея достойно, заедно с любимите си същества и то в страната, която за мен е моята родина.

Прочетете историята на Нарек Оганисян.

Прочетете позицията на адв. Диана Радославова.